Наложи ми се не защото трябваше да отвърна положително на признанията на противоположния пол, а защото изпитах ли емоцията, исках да върна подаръка от греяното усещане, което момчето беше посяло в мен. Инак, ако не признаех какво чувствах, щях да се пръсна на парчета от себе си, непознати дори за самата мен, кажи-речи.
Затова в заветния ден, преди нетърпение и премисляне да ме бяха дехидратирали, аз се обърнах към него и казах: “Моля те, не се стряскай. Не е чак такава голяма работа това, което ще призная.” Като кажеш това, разбира се, човекът отсреща се стряска и ти не си помагаш особено. “НЕ, НЕ СЪМ БРЕМЕННА! Но мисля, че е доста простичко”. Въпреки че бях тренирала речта си, докато хвърлях боклука предния ден, в този момент вече ми бучаха ушите от насищане на кръв и нямах представа какво бръщолевя. Знаех, че брътвежите ме плашеха, затова ги претупах малко. Погледът ми беше забит в “Сирените на Титан” на върха на кулата от книги до прозореца ми, сякаш в очакване писателят да се материализира, да се намести между мен и момчето, да обхване лицето му с ръце и да му се обясни в любов от мое име, а аз презадоволено да си бъда трето колело отстрани. Продължих на един дъх: “Кърт Вонегът е казал, че
(…) големият проблем с тъпите копелета е в това, че са твърде тъпи, за да могат да повярват, че съществува възможност да си умен.”
Пардон. Грешен цитат. Та, продължих: “Кърт Вонегът е казал, че
(…) целта на човешкия живот, независимо кой го контролира, е да обичаш всеки около теб, който може да бъде обичан.
И ти си тук в момента, около мен, до мен, и просто искам да ти кажа, че те обичам.”
Последваха фойерверки, някъде в Англия възкръсна Шекспир, мъж на средна възраст се разплака на една от безбройните последни сцени от „Властелинът на пръстените“, а духов оркестър засвири пред прозореца ми, докато аз потъвах от смесица от срам, облекчение и невъобразимо щастие, че бях превърнала в думи нещо толкова лесно за изпитване, но един роман идеи по-трудно за признание, когато не знаеш какъв ще бъде отговорът от другата страна. (Не)противно на очакванията ми, обратната връзка от момчето не беше цитат за войната като метафора от “Кланица 5”, но май е общоприето “И аз те обичам” да се смята за достатъчно. Надявам се това да е задоволило любопитството ви дали съм била чела книги напразно.
За първи път попаднах на Вонегът, докато ровех за лятно четиво в провизиите на нашите. Съдържанието на масивния шкаф в хола изглеждаше така, сякаш някой беше минал през всички жанрове в обществената библиотека и на случаен принцип беше взел по няколко книги от всеки, тъй като хора с разнообразни интереси бяха оставяли своите находки в него през годините – от баба и дядо, през мама и леля, до тати. Спомням си как като малка, от годините ми все още на нагъл илитерат, силно се впечатлявах от една дребна книжка в крещящо сребристо и с изображение на бръмбар пушач на корицата. “Това не са Барбароните,” най-вероятно съм си мислела тогава.
Но години по-късно, в онзи лепкав летен ден, книгата в ръцете ми се оказа “Фарс, или никога вече самота / Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър” на Вонегът. В рамките на може би по-малко от 500 страници бяха поместени два романа на американския писател, родом от Индианаполис. Започнах да чета някак на шега, без да предполагам, нито че ще се смея чак толкова много, когато навън е жестока жега и така или иначе се потиш, нито че ще открия в лицето на Кърт Вонегът писател и човек с виждания за живота, с които до някаква степен се идентифицирам и аз.
Битието на бродещия из планети на сатира и научна фантастика Вонегът оправдава често хаотичните му и, на пръв поглед, безцелно нелепи сюжети. Въпреки явно изразените му още от гимназията разбирания на пацифист относно двете световни войни той става част от армията на САЩ поради военна повинност и започва да се обучава в годините на Втората световна война. През 1944 г. майка му Едит се самоубива, подкупена от демоните на скръб и срам от различни загуби през годините. Седем месеца по-късно Вонегът е заловен от немски войски и е отведен в Дрезден, където живее в кланица (нещастното вдъхновение за “Кланица 5”). По време на бомбардировките на Дрезден той се крие сред замразено месо три етажа под земята, а щом излиза, вижда града сравнен със земята. Без да има време да се окопити, едва 22-годишният войник не остава с празни ръце – възложено му е да изравя трупове от отломките.
След завръщането си в Щатите, Вонегът създава семейство – съпруга, три деца, спретната къщурка, може би даже успява да отгледа райграс. Но войните, докато запълват пространство в историята, оставят зееща дупка в съзнанията на поколенията, ужким оцелели. Бремето у Вонегът започва да тежи оловно още повече след смъртта на любимата му сестра – Алис – и нейния съпруг, които си заминават през два дни. От този момент нататък времето интимно полива и поддържа скръбта у писателя, надживял толкова близки, съотечественици и, по теория на войната, врагове, че той сякаш не успява да си го прости.
Едно повече сладко отколкото горчиво познание Кърт Вонегът съхранява в себе си сред отломките от вяра в непоклатим живот: в ‘ранимата си наранена’ душа той осъзнава, че хората отчайващо имат нужда от привързаността си едни към други, за да оцелеят в неравномерната амплитуда между щастие и мъка. Само това би могло да спаси човечеството от извънземно нашествие. Всъщност от това може би не би го спасило; извънземните не се трогват от това, че си “инфлуенснал” организацията на събитие, в което като месия повеждаш група хипстъри с банер, гласящ “Free Hugs”, че да те пощадят, но въпросът е друг.
Романите на Вонегът сами по себе си са продукт на едно особено сътрудничество между неразбиране на света и увереност в смисъла на неговото съществуване. Във всяко значение се корени чиста, искрена обич, необяснима понякога, сякаш е последната сламка за удавниците. Обич в разнообразните нейни превъплъщения, не само тази между влюбени. Дъщерята на Вонегът – Нанет – казва, че романите му са пропити с толкова чудатости и топлота, на която мястото ѝ не следва да е в апокалиптични сюжети, защото той е пишел за публика от един човек, а именно за сестра си Алис. Във “Фарс, или никога вече самота” Вонегът и сестра му са прототипи на главното дуо от неразделни близнаци, обитаващи алтернативен Ню Йорк, потънал в руини и самота, където само тяхната връзка им дава пламък за живот.
Абсурдизмът в историите, които измисля, е понякога поредица от случки, на пръв прочит безсмислени и нелогични. Но само като постави обществото в нелепа, фантастична ситуация на тралфамадори, пътуване във времето и междупланетни маршрути, един човек, преживял война и лична загуба, може да преглътне дваж по-хаотичната действителност. И някак, сред цялата какофония на тотален срив в морал, икономика и социум, Вонегът до сетния си дъх нескончаемо търси как да пребори самотата в себе си, в героите си и във “всеки, който може да бъде обичан”.
В речта си към завършващите Сиракузкия университет през 1994 г. Вонегът обнадеждаващо съобщава на празнуващите своя образователен статус студенти, че начинът да се справят с нокаутите на живота се корени във възприятието към хората около тях. “Трябва да мислим едни за други като за братя и сестри,” казва той. Убедена съм, че е носел това знание, без да мами себе си или който и да било друг, до последно въпреки фактите, сочещи към неговите депресия и, до известна степен, изграждане на стени, както описват децата му. Травмата го е накарала да се старае да предпази себе си и близките си от болка.
Книгите на Кърт Вонегът можете да откриете в книжарницата на Elephant Bookstore, както и онлайн в сайта.
Онова недалечно лято, когато се запознах с Вонегът, аз обикнах и него като един доста по-голям, ‘не от мой’та майка’ брат, защото видях, че беше прегърнал дуалността на този пусти туистър, в който сме се завъртели всички до един. Той не мисли за доброто и злото като за два полюса, а като за непрестанно прегърнати мерни единици, преведими една от друга. Дори и негативното да надделява понякога, то се балансира от обич към когото и да било – обич, която не си събира багажа и не заминава.
Творчеството на Вонегът е като един безкраен Свети Валентин – сродници живеят в балон, който изолира самотата отвън; други отказват да приемат, че в цялата нелепица на фалшиви лица и чувства може да се празнува такова извращение като любовта; трети преминават през времето в старание да обичат колкото се може повече хора, избавяйки ги от безнадеждност с най-малките и лесни за извървяване крачки.
Текст: Анита Кацарска
Снимки: Цветина Рангелова