След векове на дългосрочен домашен престой те се оказват онова така отчаяно търсено теле под вола, което умее не само да увива салам в грапава хартия на поточна линия, но и да си служи с нитов чук, да смени акумулатор на кола, да маха с една ръка на детето си, докато вика “Извади това от устата си!”, а с другата – маневрира тежкотоварен кораб в Суецкия канал.
Гореспоменатото хората са осъзнали още отдавна. Не е тук и сега, в 21-ви век, коренът на генеалогията в женската еманципация, но си заслужава да погледнем назад, пък после да интроспектираме в днес, за да можем накрая да осъзнаем колко далеч можем и да стигнем с разбирането за ръкостискане между половете.
Пиша това ден, след като руските войски нахлуха в Украйна (24 февруари 2022 г.). Когато го четете, не знам какво ще се случва по света. Но остава едно: в разбирането между националности, полове, раси, може би и видове, когато един ден ни се домъкнат и войски отвъд екзосферата на Земята, се корени оцеляването ни.
Разбирането, равноправието и съобразяването не би трябвало да са „отстъпки“ на възприелите се за по-силни и способни спрямо останалите. Най-първична човешка черта би трябвало да е способността да не ламтим за сметка на някого другиго. Дали ще е мъж, който ще допусне, без да се оплаква, жена да е на същото социално ниво като него; дали ще е Русия, или Щатите, или друга велика сила, или друга невелика сила, която да не напада и експлоатира по варварски и недостойни за времето ни начини, когато уж сме се поучили от историята си; дали ще е извънземното, предпочело да ни стисне ръката, докато плачем, вместо да човърка в мозъка ни посредством лоботомия, за да разбере защо плачем – тоест да съжителстваме, без да тъпчем.
Не е нужно да сме тъпчещите – може просто да сме примирените, свилите рамене. А понякога наистина не знаем какво да направим, освен да излезем изцяло от кожата и ежедневието си, за да помогнем.
Ала живеем в толкова опорочена от векове спирала, където все някъде назад някой е експлоатиран, за да живеем спокойния си живот, че е искрено трудно да спасиш света, без да заделиш от средствата, времето и енергията си до неудобна степен. Малко е обезкуражаващо, че колкото и да се бориш, винаги ще има нещо повече, което може и трябва да се направи за каузата. Но в крайна сметка истината е, че опираме до най-семплото: свободата ти е свобода само когато правиш онова, което искаш, без да нараняваш другиго. Останалото е слободия.
Понякога се отъждествяваме с пола, расата или нацията си до прекалено силна степен – негативна степен, до която, стигнем ли, нищо друго не ни определя и оставаме слепи за нуждите, силите и правото на изразяване на другата страна. Заради политическите и социалните проблеми на времето, днес страдат хора, които нямат абсолютно нищо общо с вманиачените фикс идеи за личните желания на „големите” каки и батковци. Война, империализъм, сексизъм и расизъм, каквито и да са дискусиите кой е виновен пръв назад, и назад, и назад във времето, няма значение, защото важното е как те се отразяват в момента върху всички нас.
Звучи наивно, знам ли, но ми се иска новините, които така или иначе избягвам, да не са извънредни емисии за война.
И тъй като темата тук и сега е феминизмът по време на война, ще ви върна назад, само няколко десетилетия – няма нужда да бием път чак до Елизабет Първа. Едва преди малко повече от половин век най-голямата отговорност на съпругата и дъщерята в някои семейства се е простирала от това да каже „да“ на своя ухажор, до обезкостяването на шарана за Никулден, след което да каже на децата да не започват да ядат, докато баща им не забучи вилица в своята порция за вечеря. Това не е традиция за мен, това е заучено поведение. А, теоретично, голяма част от заучените поведения са за изкореняване.
През 1942 г., точно в средата на Втората световна война, на плаката на корпорация “Уестингхаус” в САЩ се появява изображение, което в следващите десетилетия ще олицетворява понятието “силна, независима жена” (да, изтъркано е, знам, но нека всички се примирим, че някога фразата не е била клише). Докато 20-годишната Наоми Паркър управлява индустриална машина, облечена в работен гащеризон, с елегантни токчета на краката и червена кърпа на бели точки на главата, неизвестен фотограф запечатва образа ѝ в снимка. Тази снимка е вдъхновението зад Роузи Нитовачката – страхопочиатемата дама, чийто бицепс най-вероятно би отвъртял и капачката на бира, за да докаже, че “You know what… we can also do it!”.
И е така. В периода на онези шест години, в които голяма част от мъжете са били мобилизирани от домовете си и са изпратени на фронтовата линия, за да стрелят по други също толкова бездушно откъснати от домовете си мъже, работните места, включително тежките индустрии, започват да ламтят за женско „внимание”. Плакати като този с Роузи, едновременно подчертаващи физическа сила и остра като бръснач очна линия, започват да мотивират жените да оставят престилката и да сложат гащеризона. Може би те са искали това и преди това, но кой да пита.
Няма съмнение, че Роузи Нитовачката носи в себе си закоравялост и духа на промяната. Изображението от плаката преживява истинското си възраждане през 80-те, когато се превръща в икона на поп културата. Днес и Бионсе прави препратка към нитовачката. Но истината, както винаги, е многопластова.
Роузи е събирателен образ на всички домакини, постъпили на работна или дори военна длъжност, хванали нитовия чук и разни други машини (на които имената няма да изреждам по простата причина, че не ги знам). Тя е признак за напредък, признание и мотивация да заявиш, че не само сега можеш, а че и от години си била способна за отрицателно време да се научиш как да заемеш работна позиция, където и да било.
Но има една фактологична подробност, която поп културата пропуска: всяка една „Роузи“ продължава да получава по-малко професионално уважение от мъжете, въпреки че допринася за поддържането на стабилен живот и заема ключова позиция по време на войната. Една на четири жени замества своя съпруг в тежката индустрия, докато в същото време самостоятелно продължава да се грижи за дома, но заплатата ѝ рядко достига тази на мъжа. Никой не твърди, че на войниците им е било лесно – подобни твърдения са… “нелепи” е мекушава дума. И все пак условията остават: 50% по-ниска заплата и двойни задължения, докато всяка майка успокоява своите деца, че татко ще се върне; докато всяка сестра пише писма с едно наум, че има вероятност те да не стигнат до своя получател.
Роузи продължава да е номер едно в иконографията на феминисткия портрет. От една страна, естетически тя е съвършена. От друга, в нея се сблъскват две значения: на пропагандата и на прогреса. Плакатът, на който за първи път се появява, има за цел да внуши, че жените на Втората световна война са имали избор. Дълбоко в неговото предназначение, обаче, лежи съобщението: “Точно сега имаме нужда от вас и затова ви призоваваме за момента, а за после ще се договорим”, което навежда на анализа за половинчата крачка напред.
Зачеркваме ли я в този случай? Не, разбира се че не. Половин крачка, но пак е крачка нанякъде, встрани от статуквото. Както и да са се подредили и разпределили битовизмите след края на войната, на образа на Роузи се уповават мотивацията и желанието на съпруги, майки, дъщери да натиснат педала на промяната по-силно. Зад думите „ние можем“ не стои само пропаганда – те сочат към онова коренно знание на всяка жена, че притежава умението да пледира за своята правна позиция не само във времена на отчаяна нужда.
Днес е трудно да говорим за феминизъм. Отворя ли дума, имам усещането, че вървя по шлайфан лед, с винтоверт на подметките си, защото от едната страна ще ме линчуват за това, че съм тръгнала да се тревожа за мястото на една жена в модерната цивилизация през 2022 г. От другата страна се чува съскане, ако спомена, че чисто биологично и психически има определени различия между половете, които, разбира се, в никакъв случай не са винаги непреодолими. Понякога забравяме, че нещата рядко са черно-бели, че има много повече нюанси и житейски опит, които служат различно от индивид на индивид.
Феминизмът не е крайно мнение, което цели да отнеме всякаква активност от мъжете и да я предаде на жените. Той е във възприятието, че трябва да дадем на хората сами да направят избора за това къде искат да стоят или да отидат и да разберем, че една жена или един мъж искрено ще предпочете домашните задължения и отглеждането на деца пред кариерата, докато другият партньор намира подкрепа в работата си.
Това е изцяло тяхно решение. Човек върви по пътя си и има правото да го промени, да промени мнението си, да промени решението си. Нитовачката от постера е олицетворение именно на този феминизъм, чиято цел е да прегърне идеята за разнообразие и приемането на това разнообразие като признак, че всички сме способни. Само трябва да ни се даде свобода. И нитов чук.
Текст: Анита Кацарска
Снимки: Рубен Лазарев