Дебютният ѝ роман „Тайната история“ излиза през 1992 г., следван от „Малкият приятел“ през 2002 и „Щиглецът“, който през 2014 ѝ носи наградата Пулицър. (Дали съвсем скоро кометата няма да профучи покрай нас с изцяло нов заряд?)
Още с „Тайната история“ успехът ѝ бързо прескача границите на литературата, а романът става емблематичен за така наречената dark academia субкултура и естетика, особено популярна в социалните мрежи – избледнели снимки на готически сгради, чаши с черно кафе, натрупани на земята тежки и прашни книги, студени мраморни скулптури и онази мрачна, но красива атмосфера, която свързваме с поетите на Романтизма. Като студентка по английска филология ежедневието ми включваше четене на класическа литература, часове, прекарани в библиотеката, и разходки из (често неосветените) коридори на почти стогодишната сграда на Ректората. Затова през онази първа есен на дистанционно обучение аз съвсем естествено бях погълната от носталгията и атмосферата на „Тайната история“. Разбира се, книгата не е само за студенти или романтици. Мистериозните събития, разказани под формата на обърнатата детективска история, са достатъчно заплетени, за да увлекат почти всеки читател. И все пак притегателната сила на романа, онова, което ме караше да чакам с нетърпение да се прибера и да се скрия в полумрака на стаята си с книгата и с чаша черен чай с мляко, или пък налудничавото желание да се събудя цял час по-рано, за да чета, или да мръзна на пейка в парка, твърде погълната от историята, за да се прибера, след като слънцето се скрие (в четири следобед) – всичко това, както по-късно разбрах, е всъщност притегателната сила на кометата Тарт.
Книгата на Дона Тарт „Щиглецът“ можете да откриете в книжарницата на Elephant Bookstore, както и онлайн в сайта.
Затова и тази есен, когато, подобно на наркотично зависим, изпитах нужда от онова познато ми усещане, съпътстващо наистина завладяващите книги, първата ми мисъл беше, че искам да прочета „Щиглецът“. Следващите няколко дни преминаха в трескави колебания – решението да се отдадеш на книга с внушаващия обем от 957 страници и с почти кубична форма противоречи на инстинкта за самосъхранение, а освен това бях разколебана и от ревютата, и от факта, че вече бях гледала филма. Прочетох първите страници онлайн, просто така, но преди да се усетя вече разнасях книгата навсякъде със себе си, точно както главният герой, Тио, пренася своя „Щиглец“ от Ню Йорк до Лас Вегас и обратно.
„Щиглецът“ на Тио обаче е картина, която постепенно се превръща в част от него, от неговата съединителна тъкан и придобива опорна функция в свят, където подпорите са се сгромолясали безвъзвратно. Изгубил майка си след терористичен атентат в музея Метрополитън и изоставен от баща си, тринайсет-годишният Тиодор Декър открива спасение в картината, оцеляла (също като него) като по чудо след експлозията. Докато си проправя път сред отломките, момчето попада на тежко ранен възрастен мъж, който му казва да спаси ценната картина, лежаща сред пепелта. Това, което следва, са поредица от неясни брътвежи и мистериозни указания, достойни за Дикенс: „Хобарт и Блакуел… Звънни на зеления звънец“, които отвеждат Тио сред тъмните и прашни стаи на антикварен магазин. Това посещение се оказва съдбоносно, защото го среща с реставратора на антични мебели, Джеймс Хобарт – Хоуби, който го учи на тънкостите на занаята (страници, изпълнени с внимателни описания на видове дървесина, орнаменти, техники и стилове, в такъв детайл, че ти се иска да се разходиш до най-близкия антикварен магазин, за да се насладиш с изцяло нов поглед на автентичната красота на старите мебели). Готическата атмосфера на магазина е в ярък контраст с фалшивия блясък на Лас Вегас, където Тио е принуден да живея за кратко с баща си. Там, на улица със символичното име Desert End Road („Път в края на пустинята“), той попада сред изцяло нов свят, където безопасността и невинността на детството липсват. Картината се превръща в единственото сигурно нещо в живота на Тио, който се оказва белязан от малката птичка.
В действителност, картината има не по-малко интересна история. Дело на холандския художник Карел Фабрициус, през 1654 г. тя оцелява след унищожителна експлозия в магазин за барут, която срива една четвърт от град Делфт и убива самия Фабрициус. Така „Щиглецът“ се превръща в неговия предсмъртен шедьовър. Самата картина на пръв поглед е много проста, със своя миниатюрен размер от едва 33.5 см на 22.8 см. Нарисувана в стил Trompe-l’œil (от френски, „заблуди окото“), тя е част от популярната за периода илюзорна живопис, целяща да симулира триизмерност и да подведе със своята реалистичност. През 17-ти век щиглецът е бил особено разпространен като домашен любимец, затова е много вероятно картината да е била използвана, за да създаде илюзията за истинска, кацнала на стената птичка. Със своя минималистичен характер обаче, „Щиглецът“ е уникален сред картините на Нидерландския Златен век. След експлозията в Дефт тя изчезва за повече от два века, преди отново да се появи през 1859. Сега картината се намира в Хага, в кралската галерия „Маурицхойс“, заедно с „Момичето с перлената обица“ на Вермеер и „Урок по анатомия“ на Рембранд. Интересно е, че „Щиглецът“ никога не е бил в музея Метрополитън, но пристига в Ню Йорк като част от гостуваща изложба в деня на премиерата на книгата на Дона Тарт.
„Животът подражава на изкуството“ – Оскар Уайлд
До голяма степен силата на романа е в неговата интертекстуалност, във връзката му с изкуството и с историята на една картина, която съществува в гъвкавото пространство между реалност, мит и литература. Ролан Барт твърди, че литературният текст е тъкан, изградена от преплетени нишки на вече казаното, преживяното в обществото – анонимни цитати, събрани от безбройните центрове на културата. Така и текстът на Дона Тарт не съществува самостоятелно, а в постоянна динамична връзка със света преди и след него. „Щиглецът“ е своеобразен пример за естествената и неизбежна взаимосвързаност на изкуството и живота. Това е роман за човешката тленност и за безсмъртието на произведенията на изкуството, за тяхната сила да свързват поколения и да променят животи.
„Щиглецът“ е мрачна история на съзряването, при която удоволствието идва от самото четене, от дълбочината на гмурването, от ритъма и динамиката на повествованието, изпълнени с много действие и диалог (типично по американски), от чистия стил и атмосферата, така характерни за Тарт. Веднъж навлязъл в света на „Тайната история“, или пък на „Щиглецът“, читателят заживява в него, а действителността размива своите граници. Дона Тарт, също като реставратора на антични мебели, е майстор на изграждането на светове, които са точно толкова автентични, колкото ние пожелаем да бъдат. Съвременният Ню Йорк на Тарт е също толкова реален, колкото викторианския Лондон на Дикенс и колкото всеки литературен град. И въпреки смъртта, и болката, и ужаса, това, което тези светове ни предлагат, е убежище.
„Изкуството ни е дадено, за да не ни убие истината“ – Ницше
Това, донякъде, е и философията на книгата, която се крие в самия финал, в онази последна (185-та по ред) глава, която рискува да звучи банално и дори леко безвкусно, но след близо хиляда страници идва някак естествено и се оказва най-подходящият (най-нужният) завършек.
„И колкото и да ми се иска да повярвам, че има някаква истина отвъд илюзията, започнах да се убеждавам, че отвъд илюзията няма истина. Защото между „реалността“ от една страна и момента, в който съзнанието докосва реалността, има едно междинно пространство, краят на дъгата, където се ражда красотата, където две различни плоскости се преливат една в друга и се смесват, давайки ни онова, което животът не ни дава: и това е пространството, обитавано от изкуството, пространството, обитавано от магията.“
(Преводът на романа е дело на Боряна Джанабетска)
Текст: Адела Миролевска
Снимки: Цветина Рангелова