*На български филмът е преведен със заглавието „Призови ме с твоето име“, а книгата – „Назови ме с твоето име“ – б.р.
Екранизацията бе фурор и обра не една награда, включително и Оскар за най-добър сценарии. Историята се развива през жаркото лято на 1983 г., в пищна вила „някъде в северна Италия“ и проследява бълбукащата сласт на 17-годишния Елио, която се разраства в неудържима тийнейджърска обич по 24-годишния Оливър.
Процъфтяващият романс между двамата протагонисти може да се опише като вид еротика – има жажда и копнеж, секс, ласкателства, игра на гоненица между двамата, но е по-скоро история за безмерната първа любов и всичките ѝ възходи и падения, които я правят така желана и опияняваща. Call Me By Your Name със сигурност е хомоеротична любовна история между двама мъже, но съобщението е така многопластово, че може да проговори на всеки, някога изпадал в изпепеляващите дерзания и вълнения на влюбения, независимо кога и кого обича. Точно това и ще разнищим тук – идеята зад това да назовеш някого със собственото си име и как, ако съумееш да го направиш, то тогава правиш любов не с някой друг, а със самия себе си. И това вече не е поредната любов към някого, а си е цяло изкуство. Изкуството да обичаш себе си…
„Назови ме с твоето име„ на Андре Асиман можете да откриете в Elephant Bookstore или в сайта ни.
„Всичко, което разбирам, разбирам само защото обичам“ – Лев Толстой
Аз пропуснах първата хайп вълна, когато всеки бръщолевеше колко фамозен бил филмът и го изгледах на по-късен етап, може би чак след четири-пет месеца. Точно тогава учех в Швеция. Помня, че беше краят на февруари, беше ме налазила депресията – за ламтящия наем, който топеше спестяванията ми, за затормозяващата ме тема на дипломната ми работа, от липсата на слънце, социален живот, партньор… и от постоянната прегръдка на шведския студ, пронизващ се през стените на апартамента. Трябваше да се отърся от чувството за безсилие, което ме налагаше заради гореспоменатото и най-често се проявяваше в това да легна на земята в пълен мрак и да се взирам в тавана, слушайки преминаващия трафик от булеварда в съседство.
Реших, че най-сетне ще изгледам филма, да видя какво толкова му харесват всички. С оглед моята ситуация, топлата и слънчева Италия от 1983 г. беше приятна смяна на обстановката. В него се говореше на смесица от английски, френски, италиански и немски, времето сякаш бе спряло в този свят с безкрайните си идилистични летни етюди и във въздуха се носеше ароматът на буржоазия и бонвиванство. Всички изглеждаха така щастливи и безгрижни, всеки обзет от нещо свое си – четене на книжка, свирене на китара, правене и пиене на нектар от праскови, пушене на цигари, танци, работа, плуване, приготвяне на масата за вечерните гости… Все неща, които ми бяха така далечни, там горе, в студената и мрачна Швеция, където сякаш нищо не се случваше… поне не е и в моя живот.
И ето тук, изведнъж, ми се появяват Елио – седемнайсет годишен, изключително прозорлив за възрастта си младеж, нахакан, но все още леко хрисим по някои въпроси, най-вече свързани с любовта и секса и Оливър – двайсет и четири годишният докторант, дошъл при бащата на Елио, за да си довърши дипломната работа – красив, самонадеян и с безгрижността на вековно дърво. Двамата се харесват още от началото, дори и неосъзнато.
Започва един танц помежду им – да видят кой ще надхитри другия пръв…
Елио показва това чрез музикалните си умения – свири на китара и пиано, транскрибира музика, чете ненаситно. Оливър е някак отдръпнат, прави своето, играе покер, работи с Професора (бащата на Елио), вечер излиза сам без да казва къде отива или пък с кого. И двамата имат леки романси с девойки, сякаш да си покажат, че все пак това, което усещат, че начева у тях не е нищо повече от ощипване, може би пък леко недоразумение. И все пак…
Елио най-сетне решава да признае чувствата си пред Оливър, след като майка му прочита част от френска фабула от 16-ти век, в която млад рицар пита „По-добре ли е да проговориш или е по-добре да умреш?“. Принцесата, субектът на рицарската любов, му отвръща „По-добре е да проговориш…“. На рицаря обаче не му достига тази смелост. Елио все пак се осмелява…
Оливър му отвръща, плах и въздържан първоначално, но виждайки, че в този свят всичко е позволено, решава да се отпусне и любовният им етюд се разгръща напълно. Двамата се срещат през нощта в стаята на Оливър и след седмици на гоненица, дразнения и бълбукащи копнежи, се отдават един на друг. Докосват устни, хвърлят дрехи, вплитат пръсти, мятат се на леглото и другото е оставено на фантазията ни, а ние знаем много добре какво се случва в топлите вечери, „някъде в Италия…“
Но не сме подготвени за думите на Оливър, който поглежда Елио полувлюбено и му нашепва: „Назови ме с твоето име и аз ще те назова със своето.“
На Елио не му трябва много, за да дешифрира казаното и нарича любовника си със собствено си име, след което Оливър прави същото. Двамата споделят по една усмивка и отново се отдават на нощта… Накрая виждаме как Оливър бърше оцапаните си гърди със синята си риза, с която се появява за първи път на вилата и Елио го моли да му я остави, когато си замине.
Ето тук ме прониза нещо. Да назовеш някого със собствено си име… Какво ли беше значението зад този така интимен акт? Двамата главни герои не ни изясняват какво ги подтиква да се назоват със собствените си имена. Оставени сме в тъмното, а това е сърцевината на филма и историята като цяло.
Анализите, които четох се опират до гръцката митология и мита, че човек е бил създаден с четири ръце, четири крака и глава с две лица. Уплашен от силата им, Зевс ги разцепил на две части, осъждайки ги завинаги да бродят по света в търсене на другата си половина. От тази интерпретация може да заключим, че Оливър и Елио се влюбват така силно един в друг, защото виждат себе си в другия, чувстват го с цялото си същество, сякаш са излети от една и съща сплав. Затова наричайки се с името на другия, де факто си казват, че са един и същи човек, най-сетне съюзен в едно цяло.
„Ти си мой и аз съм твой“ – най-висшата ценност на идеята за романтична любов
Тук аз бих вметнал, че ако успеем някога, някъде да открием своята половинка и усетим призива да ги назовем със собствено си име, то тогава в реалност казваме и правим любов със себе си. Всъщност осъзнаваш, че се обичаш и след това пристъпваш да правиш любов със себе си физически чрез назоваването на партньора със собственото си име. Това е най-върховната форма на любов, най-чистата. А и ако наистина искаш да обикнеш някого, то най-напред трябва да узнаеш как да обичаш себе си и затова – „назови ме с твоето име“. Това е изкуството над любовта и най-вече, над теб самия.
Когато осъзнах този факт, някак забравих, че съм в Швеция, че имам да пиша дипломна, че не мога да си покрия наема, че се чувствам самотен. Концепцията, че можеш да обичаш себе си и да го превърнеш в изкуство ме изпълни с нови сили за живот. Уви, дори и с това така позитивно послание, филмът успя да ме върне в реалността.
Историята продължава как двамата отиват до Рим и прекарват заедно няколко дни на блаженство и щастие, преди Оливър да си замине обратно към вкъщи. Елио разбира се е съкрушен, но пътищата им просто не продължават в една посока. Няколко месеца по-късно Оливър звъни, за да съобщи, че се е сгодил и виждаме Елио във финалната сцена да си спомня за прекараното им време заедно, знаейки, че никога повече това няма да се повтори с някой друг…
Накрая, нормално, повечето зрители са съкрушени от изхода на романтичния етюд между Елио и Оливър. Свикнали сме еднополовите любовни истории да имат мрачен край, защото това ни бива представяно в повечето от тях. Тук не е по-различно. Но като че ли тази историята е една идея по-необичайна. Фактът, че двамата не свършват заедно може би бе най-проблематичната част от филма. Липсата на антагонизъм в историята е нещо ново. Обикновено има някаква сила, която пречи на този вид любов – дали ще е семейството, религията, разни други виждания за това какво е морално и какво не е, тук, напротив – бащата на Елио дори окуражава сина си в една от най-прекрасните сцени в целия филм. След като Оливър си е тръгнал и Елио се прибира вкъщи, той отива при баща си, който веднага усеща, че синът му е опечален. Професора си позволява да утеши сина си със следните думи:
„Точно сега не искаш да чувстваш нищо, може би никога няма да искаш да чувстваш нещо, но нещо очевидно си почувствал. Изтръгваме толкова много от себе си, за да се излекуваме от болката по-бързо, че банкрутираме [емоционално] преди да навършим трийсет. И може да предложим много по-малко, всеки път, когато започнем нещо ново с някой друг. Но да се накараш да чувстваш нищо, за да не чувстваш каквото и да е… каква загуба.“
Като заключение, Професора си позволява да каже, че някога и той е стигнал така близо (да има толкова силна връзка с някого, може би с мъж), но нещо винаги го е спирало или се изпречвало на пътя му. И с нотка на съжаление допълва „сърцата и телата са ни дадени само веднъж и преди да се усетиш, сърцето ти се е изтощило. А що се отнася до тялото ти – идва един момент, в който никой не иска и да го погледне, камо ли да го докосне. Точно сега има тъга, болка. Не ги убивай… и с тях щастието, което си изпитал.“
Идеята тук е винаги да пробваме, да се гмурнем с главата напред във всяко едно начинание, независимо какво ни говорят всичките гласове – външни и вътрешни, и колкото и да се пробват да ни разколебаят. Освен, ако не пробваме, няма как да узнаем. А винаги е по-добре да опиташ и да съжаляваш, отколкото да се чудиш какво е могло да бъде…
Реших да прочета книгата веднага след това. Цялата история там се разказва в първо лице от Елио. Всяка мисъл, всеки трепет, който усеща, е описан там. Затова и във филма го виждаме да се усмихва без да знаем защо, а в книгата е описано именно това. Отделно, прозата е божествена – така нежна и изпълнена с лекота, че прочетох книгата за два дена, независимо, че бяха отделени за писане на есета. Самият Асиман, авторът на книгата, ни казва първо да гледаме филма и след това да прочетем книгата – двете са едно общо на този етап, подобно на Елио и Оливър, двете вече са едно цяло, дори и разделени…
В крайна сметка, изкуството да обичаш себе си не се опира до това да намериш някой друг. То идва отвътре и когато успеем и осъзнаем как да се обичаме, то тогава сме способни да се отдадем на някого напълно. Разбира се, ако има с кого да споделим желанията и терзанията си, животът става една идея по-поносим.
И наистина, вледеняващият студ и вечен покров от тъма, който тегне над брилянтната Швеция стана една идея по-поносим за мен… и то само от идеята, че някога, някъде, може би аз ще открия това човече, което мога да назова със собственото си име…
Текст: Филип Енфоа
Снимки: Цветина Рангелова