А вечността, като усещане може да бъде постигната само с такива хора, защото ми отнема твърде дълго време да разбера, че хората имат нужда от хора, имат и нужда от усамотение и не само. Можем да бъдем интроверти и екстроверти в едно, но ние сме дарени със способността да бъдем всичко накуп. Независимо от социалното знание, емпатията, сходните интереси или пък тотално различните професии, приятелите са най-ценното нещо в живота на всеки, успял да ги открие.
Или по-точно казано: на този, който е успял да се остави да бъде открит.
Чаша за капучино с форма за канела Сентрал Пърк от „Приятели“
Каквото и да мислим за картата, която води към нас самите никога не можем да знаем какъв е бил пътят към нас, защото единствено близките ни хора, могат да разкажат какъв път са извървели, докато ни открият и докато сме се откривали взаимно.
Живеем благодарение на нещо наречено синтез – с общи усилия, общи преживявания, уроци, обич, взаимопомощ.
В един от любимите ни сериали тези неща се показват с всеки епизод. П-Р-И-Я-Т-Е-Л-И се появиха и ни напомниха, че най-важното нещо е комуникацията, връзката с хора, която сама по себе си ни кара да се свържем със самите нас, и после отново с тях и така завъртаме едно огромно колело, наречено кръговрат на приятелството и не защото трябва, или за да бъдем горди с нещо, а защото искаме. По някаква необяснима причина, просто искаме да напомняме продължително на някого, че колкото и да е потопен в своя свят – не е сам. А дори и понякога да е сам – не е забравен.
Искам да ви споделя няколко съкровени спомена, мисли и преживявания с моите
П-Р-И-Я-Т-Е-Л-И.
Всички продукти от серията П-Р-И-Я-Т-Е-Л-И можете да откриете в Elephant Bookstore или в сайта ни.
Кафе
Периодът, в който аз започнах да пия кафе, бе белязан от изключително неприятно, депресивно и деструктивно състояние на духа. Беше период на самота, а кафето се превърна в нещо, което ме разбира и рефлектира.
В онези години имах навика да излизам на разходка пеша до Центъра. Взимах си кафе от някъде и щом стигнех до площад Славейков, поемах по най-непознатите завои и преки, за да се изгубя и да видя нови сгради.
Въпреки силната самота, която изпитвах тогава, приятелите винаги бяха неотлъчно до мен и ми напомняха, че са „зад гърба ми единствено, за да не ми пречат, като поискам да се изгубя“. Малко след това започнахме да излизаме заедно, за да споделим пиенето на кафе. Това беше преди осем, девет години, може би. До ден днешен нещата са така – същите. Понякога пием чай или просто вода, но каквото и да е – споделено е!
Именно тази споделеност, го прави красиво.
Знаете ли, имам странното усещане напоследък, че израснахме в едно време, което много добре беше усвоило демонстративния непукизъм към ближния. Бе издигнало на пиедестал самотата и как да си сам е някакво велико и огромно постижение, хората не са истински и всеки иска да те нарани, използва, предаде, излъже и без дори да иска да се оправдае.
Докато израствах в това време, аз вече бях открила първия си най-близък човек. Когато усещах тези негативни вълни от всякъде, се уплаших, защото знаех, че ми се случва нещо рядко, което не искам да изгубя. Нито за миг не съм си и помисляла, че трябва да направя всичко по силите си, за да остана сама или както някои хора все още обичат да казват: опазена.
„Здрастиииии.“ – Джоуи, Приятели
Чаша „Ти си моят омар“
Да се пазя от съпреживявания на емоции с други от собствения си вид ми звучи налудничаво.
Наскоро си мислих по този повод, предполагам, че и затова сега пиша този текст, но… не е трудно да си сам. Да си сам е лесно. Може би най-лесното нещо. Да споделиш обаче цялата си вътрешна потребност с някого другиго – ето това е изкуство – без да искате да си звъннете в една и съща секунда, да кажете едно и също нещо заедно, да се чувствате в безопасност в компанията на другия и да знаете, че щом сте заедно сте непобедими. Ето това е трудно. Изисква усилия – да се връщаш в миналото, да градиш, да мислиш и най-вече да чувстваш, без страх, че това което чувстваме е грешно. Няма грешно чувство. Много хора приемат чувството, като нещо, което се случва извън тях, като ситуация, която няма не може да бъде разрешена, но това не е така. Чувството е просто знак, един от многото по пътя. То не е решение, нито пък поставяне на край, появява се единствено, за да бъде прието. Нищо повече. Нищо по-малко.
Грешни чувства няма, има грешен подход към тяхното приемане.
Ето това е трудно. Много по-трудно от да бъдеш сам, което по никакъв начин не бива да бъде подценявано, както казахме в началото, човек може да бъде и двете (и ако питате мен даже трябва). Ако имаме начин в самотата си да открием отговорите, които търсим това може би няма да ни направи щастливи или благодарни, но ще ни направи сто процента по-добри приятели и хора. Такива, които могат да разберат какво причиняват на околните с действията/думите си, както в позитивен, така и в негативен аспект.
„Джоуи не споделя храна.“ – Джоуи, Приятели
Термо бутилка Сентрал Пърк
Приятелите са огледало за разходка
Както споменах по-горе, в началото бе кафето, след което бе разходката. А, простете, всъщност в началото бе разходката. Преди няколко години осъзнах, че не желая да използвам транспорт и искам навсякъде да мога да стигна пеша. Е да, тогава „навсякъде“ беше училище, театрите и квартала, в който живеех, но все пак – аз бях решена.
Един ден просто отидох пеша на училище и оттогава до ден днешен правя същото нещо – ходя. Ако мога да ви дам един съвет, той е да ходите, колкото се може повече. Единствената причина, която ще дам е следната – помага на ума.
„Не можеш просто така да се откажеш! Един динозавър това ли ще направи?“ – Джоуи, Приятели
Разбира се, аз имах прекрасното желание да споделя своите малки градски приключения с приятелите си и не знам как, но те се съгласиха. И се съгласяват и до днес! Не всеки път, но повече от достатъчно пъти.
И когато ходим, ето тогава сме хора!
Споделеното ходене свързва душите, поставя ги на една вибрационна вълна и сякаш те стават прикачени към един и същи предавател и дишат заедно, ритмически.
Както музикантите правят, докато свирят на сцената, тъй като предавателят е песента – нейният ритъм, който кара всички тях да отмерват времената с дишане и това обикновено е неосъзнато.
„Аз съм Чандлър. Правя шеги, когато ми е неудобно.“ – Чандлър, Приятели
В този момент ставаме огледала едни на други. Както казах по-горе – ако не сме сигурни какъв е пътят до нас, питаме тези, които са го извървели. Поне аз така правя. Особено за сериозните емоционални и морални аспекти – винаги говоря с приятелите си. Понякога ме оставят да медитирам говорейки и те просто ме слушат. Както сега вие четете тази статия. Ето това са приятни хора!
Изключително благодарна се чувствам, че те останаха в живота ми. Всеки ден си напомням за този късмет. И благодаря!
„О,прощавай! Да не би гърбът ми да нарани ножът ти?“ – Рейчъл, Приятели
С ръка на сърцето мога да потвърдя, че заедно сме минали през какво ли не. БУКВАЛНО!
Ключодържател Приятели | Сентрал Пърк
Приятелите са дом, бягство към себе си, уют, спокойствие, диво, благодат, мир, вярност и единственото, което издържа на времето.
Социални животни
Точно така! Ние сме социални животни. Това ни кара да стигнем до истината по един изключително интересен път – този на съпреживяването.
Според езотериката и всички източни учения, както и според голям брой хора, човек може да изпитва два вида любов:
1. Любов към всичко живо и неживо, Вселенска любов, стигаща до абсолюта, тъй наречената „Висша“ любов, извираща от сърцевата, пета чакра.
Любов към човешко същество.
Дълго време не исках да го повярвам, но много от нас са развили само едната, докато другата закърнява или и двете стоят еднакво неразвити.
„Аз съм добре! Супер съм си!“ – Рос, Приятели
Именно от тук идва формирането на моята личност – от хората – далечните и близките. Когато бях малка обожавах да наблюдавам. Ако трябва да съм абсолютно честна – научих се да го обожавам, след като се наложи да го правя по принуда от обстоятелствата. Това също е с мен и до ден днешен. Наблюдаването ми е помогнало неимоверно много да разбера близките си на много дълбоко ниво и да подхождам към тях така, както те подхождат към мен – с разбиране, търпение и свобода. Никой никого не осъжда понеже имаме различни часовници в живота и понеже вървим всеки по своя си път. Не зная как, но сме съчетали линиите на пътищата ни да бъдат перпендикулярни, за да можем винаги да се хванем за ръка и да вървим заедно, когато се наложи.
Ако искаме да чувстваме силно любов, трябва да поемем риска и отговорността да бъдем открити, а когато намерим такива хора покрай себе
си, затварянето става все по-трудно.
„Ах, ще ми се да можех, но не искам.“ – Фийби, Приятели
Келси Милър | „I’ll Be There for You“
Уроци
Няма по-хубаво чувство от това да бъдем заедно с нашите си специални хора, които ни разбират с поглед и ни позволяват да се шегуваме с неща, с които никой друг няма право. Приятелите ми ме направиха човек, който използва сърцето си, за да пази всички спомени в него. Научиха ме какво е лоялност, не по определение, а на практика. Научиха ме, че мечтите се сбъдват, че смехът е здравословен, че не съм сама дори когато съм. Научиха ме кои хора не искам да бъдат мои приятели, да бъда истинска, открита и честна, и сурова, и трудна, и себе си. Научиха ме какво е приятелство и че всички думи, които изреждам са единствено чувства, какво е вечност, какво е дом. Направиха ме уравновесена и до ден днешен, когато не съм, само те могат да го направят, карат ме да се смея в ситуации, които не ми е смешно, да разбера защо времето е толкова ценно. Спасиха ме толкова много пъти.
Очите им ме гледат с толкова много любов от другия край на всичко, което трябва да премина.
И затова преминах. И затова продължавам да преминавам.
Приятели! Това е всичко.
БЛАГОДАРЯ
„Добре дошъл в истинския свят! Ужасно е! Ще ти хареса.“ – Моника, Приятели
Текст и снимки: Цветина Рангелова
-3-120x80.jpg)
