Трансформацията на душата е силен, необратим, нужен и парадоксално на всичко – естествен процес. В Тарото трансформацията се отбелязва с картата на смъртта, която е номер 13. Процесът често е свързан с появата на определени хора в живота ни. Те го провокират не защото искат, а защото присъствието им в нашия живот, ни кара да осъзнаем, че е време да се променим! Понякога е защото искаме да се променим, понякога защото така е редно, а друг път защото е освобождаващо. Всичко това е свързано с нашата истина, която ние крием от себе си и се опитваме да намерим. Красиво е, но и е едно от най-трудните преживявания – да осъзнаете, че сте важни и обичани, с цялата истина във вас, с вашите си Ин и Ян, с ниското и високото, тъмното и светло и си заслужавате и чакането, и битките, и мира. Заслужавате си! Това е трудно за постигане, за вярване, за напомняне, за усещане.
Тук, днес и сега, ще ви поговоря лично и доста хаотично, което е присъщо за моята персона, затова ще си поговорим на ти, защото сме приятели, които си говорят за лични неща, нали?
Картичките на PABUKU ми направиха силно впечатление от първия път, в който ги зърнах. Бяха лични, честни и сякаш ми крещяха и се усмихваха едновременно.
Надявам се някой ден двете невероятни дами, създателки на PABUKU, да се съгласят да им взема интервю, което разбира се да бъде споделено с всички вас!
В илюстрациите им има нещо толкова естествено и необикновено, сякаш разбираемо. В посланията им няма нищо в повече и нищо недостигащо на стойността и смисъла на думите.
Те ме вдъхновиха да напиша статия за културата ни за подаряване на картички, както и какъв смисъл влагаме в тях и какво си взех аз от всичките им послания. Мозъкът ми направи доста сериозна метафора с травматичните преживявания в живота ни, както и с трансформацията, през която минаваме непосредствено след тях. Как щом намерим своите истини, намираме и хората, на които да ги споделим и с които да ги изживеем. Всичко изглежда златно, леко и като мечта.
Да, всичко това от няколко картички.
В началото бе самотата
Ще започна отзад напред – попаднах на един изключителен човек на име Габор Мате. Психолог, писател и човек с изключителна душевност. Той създава филма, озаглавен „Мъдростта на травмата“ („The Wisdom of Trauma”). Във филма, който за съжаление още не съм гледала изцяло, Габор Мате разказва, че душевните травми се причиняват не просто от негативно за нас преживяване и усещане, а от това, че в определени ситуации се налага да ги преживяваме сами. Те са моментите, в които не споделяме за тях или няма на кого да кажем, или сме убедени, че това е така. Каквато и да е причината за самотното усещане, това е причинителят на травмата. А какво е травма?
мн. травми, ж.
- Увреждане на организма от външно въздействие – удар, отравяне и др. Получавам травма.
- Прен. Всяко сътресение, удар; нарушаване на ход, процес, развитие. Икономическа травма.
прил. травматичен, травматична, травматично, мн. травматични.
- Психическа травма. Психическо сътресение, удар. Преживявам психическа травма.
Това, което ми прави впечатление е изразът „нарушаване на процес“. На кой процес? Може би след време на всички – доверие, обич, преценка, емоционална адекватност, себеобич, себедоверие, откриване на личността, на нейната истина, формирането на нейните желания, преживяването на здрави връзки с околните. Реално говорим за нарушаване на всеки един от тези процеси, само заради един момент, в който сме се почувствали самотни или (може би) наистина сме били. За съжаление много хора, дори най-осъзнатите, понякога оставят този тъй важен момент на самота просто да остави всичките си призраци и да си тръгне без да ни даде знак, без да бъде анализиран душевно, без да бъде усетен и без да сме разбрали, че
моментите на самота крият важно съобщение и никога не са случайни, както и нуждата от самота или липсата на желание за споделяне и разговор.
После дойде дуалността
Всичко в нашите тела, умове, състояния, чувства, космос и дори безграничност, е процес. Нищо не е просто там, нищо не е даденост, колкото и да ни се иска да мислим, че е така. Много от нас вече да са възприели този начин на живот, колкото и да го отричат – всичко е просто даденост. Но всъщност, всичко е процес. Щом е процес, значи е важно, а щом е важно, значи е нужно да го усетим и някой път, щом се чувстваме в кондиция, да го анализираме. А как ще анализираме всичко? Няма как. Живеем в един интересен дуален свят, в който не е нужно да нямаме мрак, нощ, депресия, тъга и негативни усещания и преживявания, нужно е единствено да разбираме и да си напомняме защо те са там и да се стараем всекидневно и осъзнато, с желание, да преобладават моментите на яснота.
Яснота
Дори в мрак, дори в светлина – да имаме яснота. Това е трудно. Да ни е ясно, че не сме сами, че някой ни обича, че този някой не е само един, че сме важни, оценени, че изключително много хора са били докоснати от нас с невидима ръка и че мислят за нас, че искат да бъдат с нас, покрай нас, да ни подадат рамо, ако ни се плаче, а не да ни спират да плачем, да ни изслушат когато сме тъжни, а не да ни казват да спрем да бъдем тъжни, да ни е ясно, че нито едно преживяване не взима от нас, въпреки че така го усещаме, то само ни дава… ако му позволим. Това е трудно, защото е хубаво, защото е процес и защото понякога този процес е спрян.
Заради травмата, заради момента на самота, който ни е ослепил, замъглил е нашата преценка или ни е накарал да вярваме в „Другия глас“ – онзи, който ни води по пътя на страха. По който път всичко е мнително и несигурно, и страшно и все не ни достига храброст, и все не ни достига смелост, и все не ни достига обич, и все не ни стига животът.
Заради самотата, която ни накара да забравим, че сме били някъде и в това някъде се е случило нещо. Самотата, която ни кара да забравим, че сме живи и че около нас всичко е живо и някак си се опитва.
Защото мозъкът ни така работи. Когато нещо или някой ни постави в емоционален шок и всичко е толкова голямо и силно, че мозъкът се преработва и не съумява да го приеме, изпита, пусне и превъзмогне – ето тогава, забравяме. Това е една от най-разпространените защитни реакции – изолация чрез забравяне. Само че какво изолираме? Какво пазим? От какво?
Понеже, за да се опазим е било нужно да забравим някого, в последствие усещаме сякаш ние сме били забравени от важните за нас хора, но това не е така.
Така е, тежко е, дълбоко е, тъмно е, трудно е да говорим за това, да го напишем, дори само да се замислим е трудно, но освен всичко това е и, както казах горе – естествено.
Магията на хората
В един момент – ще започна така – в един особен момент, направен от много правилни моменти, преди него, се случва нещо като магия. Аз буквално го наричам магия. Времето, пространството и светът в нас правят портал. Краткотраещ, малък, незабележим портал, в който ние даваме шанс на себе си. Да бъде друго. Да бъдем други. Колкото и да ни е невъзможно да го възприемем – това е пътят и се минава през най-странните пътеки и ситуации, за да стигнем до място, което дори не мислим, че съществува. Тук кристално можем да видим красивия танц между всички дуалности в нашия свят. Този момент, с времето сме склонни да улавяме все по-трудно (въпреки че зависи къде сме се насочили в този живот, понякога е точно обратното). Ако успеем да уловим момента, този портал става врата, през която минаваме и отиваме в света на промяната.
Затворените врати, които се отварят само отвътре
Никога няма да мога да разбера по какъв начин „се затваря“ един човек. До тук съм разбрала единствено, че всички „се затваряме“ по много сходен начин, който колкото е сходен, толкова е и различен. Но все пак, искаме или не, без значение какво ни позволява егото, всички сме едно, защото сме свързани към един и същи източник и сме направени от едно и също, което просто сме видели различно.
Едно от най-красивите неща, които някога са ми се случвали е да седна и да си поговоря с човек, който колкото е различен от мен, е и толкова еднакъв с мен. И си говорим за всичко и винаги стигаме до момента, в който си говорим за травмата. Кой как я е преживял, какъв му е белегът, каква е промяната, позитивна, негативна, какво е видял, какво е намерил.
Всичко.
Разбира се, по-голямата част от хората (всъщност не обичам да казвам тази дума – „хората“ , защото не я усещам правилно и това, което наистина имам предвид е – моите близки, дълго време ми отне да разбера, че усещам всички, като свои близки… някои за кратко, други за вечността), щом преминат през момента на затварянето и забравянето и активират този защитен механизъм, остават там. Всички оставаме там, но някои излизат сравнително бързо. Тук има мистерия, за която все още не усещам, че е време да пиша. Но дали ще го напиша или не, някои от тях са все още там – свикнали в самотата, в несвързаността, живеещи наполовина цели. Защо ги смятам за близки ли? Защото искрено ме боли от този факт в предпоследното изречение. Но всеки има път и винаги има „но“. Сякаш…
Аз съм човек, който от дете наблюдава НЕСЪОБРАЗИТЕЛНО много и многообразни неща – хора, случки, картини от живота, поведения, животни, природа… всичко.
Като такъв човек, имащ само наблюденията си, мога да кажа, че до тук съм забелязала, че да бъдеш тих е едно, но да бягаш в тишината е друго. Какво имам предвид? Тишината е една от най-красивите дуалности. Тя ми е толкова болезнено нужна понякога. Предполагам и на всички останали. Смятам, че дори тя е два вида – добра и ниска. Добрата тишина е удобна, усещаме я правилно, не я пълним с всичко, което искаме да кажем, но поради хиляди причини не я търсим. А ниската тишина е точно обратното – точно в нея е пълно с поне един от онези гласове „от другия вид“, които ни водят към самотата и са изключително добри лъжци, защото ни карат да си мислим, че стигаме до себе си, а всъщност – бягаме от същността си. Да, не е приятно да усещаме болка, но както вече казах – дуалности.
Ние сме канал, по който ТРЯБВА да преминават емоции и чувства, да преминават, не да остават, а ние да си ги държим като заложници.
Щом ни е страх от това, че сме същества, които усещат и не искаме да си признаем, че усещаме болка (чуйте дори как звучи – „да си признаем“, все едно е престъпление, ние го усещаме точно като такова, чувстваме се виновни, че усещаме болка, а това е най-нормалното и човешко нещо на света сигурно дори отпреди да има хора в него), започваме да вървим с онази ниска тишина, която ние разбира се не усещаме.
Но има хора, които го усещат. Те не са светии, всевиждащи, вещици или магьосници, понеже го виждат. Това са хората, които ни обичат. Хората, които в този момент, не желаем да повярваме, че съществуват и уви, хората, които често ние нараняваме.
Спомняте ли си онзи цитат, че на никого не му пука за нас и е редно да не говорим толкова много? Да, ами този цитат е пълна глупост! Никога не съм била съгласна с него и никога няма да се примиря с него!
Питайте ме защо – защото не е вярно!
Това са думи на наранен човек, който упорито не желае да се промени, излекува и да спре да се самобичува за неща, които са нормални, но той някога е превърнал в ненормални и освен това, това е цитат на човек, който не се е потрудил да има определените качества в себе си, за да изпита красивия и животоспасяващ процес на това да имаш приятели. Или може би той просто е отблъснал всички? Може би от двете възможни дуалности на везната, ниската е натежала повече и той се е отказал. Както и да е, разбрахте идеята. Крайният резултат е един и същ винаги – самотни сме, на никого не му пука за нас, животът е грозен и всичко е ужасно – обикновено това ни казва гласът. Също така ни убеждава всекидневно и ежесекундно, че никой няма да ни разбере, после ние не му вярваме, защото нещо ни казва, че трябва да се борим с това изказване и отиваме да му покажем, че е прав, защото обаче повече ни харесва да ни контролира точно този глас. Защото така е по-лесно!
Не случайно философите са казали, че самотата, болката и тишината са „заразяващи и изключително примамливо удобни – пристрастяващи дори“.
Защото има неща в нас, които не само че си причиняваме сами единствено с мислите си, но и които имат същия ефект върху емоционалния ни свят, какъвто ефект имат войните,ядрените бомби, палмовото масло, месото, модната индустрия, глобалното затопляне, човешката глупост, непукизмът и липсата на емпатия имат над планетата – разрушителен!
Дуалността на хората
Та, това което наблюдавам е, че ако имаме взривоопасната комбинация между самота, обичта към нея, романтизирането на депресивните състояния, свикването с тях, свикването с това да не молим за помощ, да не говорим за болката (понеже НЯМА ДРУГ НАЧИН ДА Я ПУСНЕМ!), да се изолираме от близките си, да вярваме на онзи глас, че никой не разбира и не може да разбере… ако всичко това е налице обикновено следва следната ситуация – забравяме своята истина.
Което води до забравяне на личността ни, което води до „случайно попадане“ в грешната среда, сред хора, които ще ни докажат, че сме сами и неразбрани и ще изгубим напълно себе си, за да ни уважат, харесат, обичат, да останат. Ще започнем още по-силно да обичаме насилниците си. И вече няма да знаем каква е истината. Всичко казано от грешните хора, в онази грешна среда – това ще бъде единственото, което познаваме.
С грешните хора никога няма да стигнем до истината.
А защо искаме да стигнем до там през цялото това време? Защото, както и да ви звучи съм сигурна, че ако помислите за вашите лични примери, ще стигнете до този извод:
истината освобождава
А какво прави депресията? Натиска.
Искаме свобода. Искаме да няма натиск.
Взаимна самопомощ
Спомняте си портала, за който споменах по-горе. Това е шансът, който ние сами си оставяме „за после“. Шансът да излезем от тъмния свят и да влезем в света, в който също е тъмно, но не постоянно. Понякога е светло. Понякога е слънчево, понякога е дъждовно. Но никога не е едно и също. Винаги има по много и от всичко. Красиво е.
Този шанс обикновено е един човек. Близък, непознат, далечен – няма значение. Винаги идва един човек, който ни обръща хоризонта и ни казва няколко неща с толкова много любов, че от истината, която чуваме, не ни боли, а летим за пръв път от векове.
След това, ако позволим на себе си, идва трансформацията. Тя боли, все пак трябва да се променим. Нещо в нас ще се размърда, но поне ще бъде в някаква посока, а стигнали ли сме вече този етап, всяка посока звучи супер, стига да има някакво движение.
Трансформацията е тежка, силна и необратима, и парадоксално естествена. Тя се случва, стига да ѝ позволим.
Твърде много неща сме си забранили и дори не го знаем. Затова, въпреки всичко, аз обичам хората. Те са силни и понякога не го виждат и не виждат, че не са сами и че са обичани и ценни.
Толкова ценни.
Всеки от тях държи един ключ, който отваря вратата към някого, към нещо.
И ето така, чрез трансформацията, щом стигнем до истината си, разбираме колко са ценни хората и разбираме, че невъзможното се е случило и ние сме воювали с него толкова много години – обичат ни.
Някой, някъде, работи, спи, седи, бяга, мълчи, говори, страхува се, но ни обича.
На неговите везни на живота повече тежи обичта, повече от страха, от заетия график, от тъмнината, от мъката.
Ето това, ще ни спаси.
Нека говорим за любов и за страх. Те са тук и съществуват заедно. Дарени сме със способността да сме хора, именно за това – да ги видим и оценим, да ги разберем и да
изберем.
А защо подаряваме картички? За рожден ден, например.
Ако вземем твърдението, че смъртта е вид трансформация (според Тарото), тоест промяна, може би е редно по-често да подаряваме картички, писма, думи, послания, да подарим своята подкрепа, да я покажем или кажем, или и двете. Защото е хубаво и е редно.
Човек се ражда докато е жив и умира докато е жив и това е и естествено, и парадоксално.
Спомняте ли си номера, с който е обозначена картата на смъртта в Тарото? 13 – според нумерологията това прави четири, а четворката е универсалното число, числото на баланса и сигурността.
Боб Дилън казва:
„Промяната е единственото сигурно нещо.“
Тя е повод за радост, ако я преминем, защото както казах, много от нас са все още там.
Борят се със себе си… за себе си… в себе си.
А относно онези хора, които ни обичат и забелязват, че не сме ние и ни връщат към нас – те са същите, които ще се влюбят в нашата истина и с които ще преживеем заедно промяната. С тях ще открием, приемем и обикнем нощта и деня, които са вътре в нас и за които сме забравили. Защото вече няма да има нужда да бъдем сами. Няма да го искаме, нито усещаме, нито дори да си мислим за това.
Или поне не винаги.
Дуалности…
Текст и снимки: Цветина Рангелова