Черно на бяло е новото черно – Част II

Живеем в епоха, в която сякаш за пръв път светът разбира, че за да бъдем „добре“ е нужно много повече от възхвала на рационалното мислене, сигурните финансови средства, одобрението от обществото и социумите, в които прекарваме свободното и заетото си време. Светът за пръв път осъзна, че всъщност „светът боледува“. Депресията и всички останали ментални неизправности на нашите мозъци, паник атаките и последствията от неглижирането и пренебрегването на нашите вътрешни, емоционални и духовни светове не са новост. Може би никой никога няма да формулира конкретните стъпки, по които да минем, за да разберем себе си, но едно е сигурно – щом на сцената на литературните издания срещаме заглавия за „Феминизъм“, „Контракултура“, „Forever Young“, „Секс и тормоз“ и много други, то значи (може би) някой, някъде, някой напълно непознат ни е разбрал и приел още преди самите ние да сме го сторили.

Всички броеве на списание L’EUROPEO можете да разгледате и закупите в Elephant Bookstore!

Има едно нещо, което човечество не е спряло да прави всяка вечер от собственото си начало насам (или поне откакто сме развили способността си да общуваме) – разказването на истории. То е именно нашето спасение и като такова, докато го развием, разберем и обуздаем, е нашият най-голям враг.

Събираме се около огъня и всеки разказва по една история. Да разговаряме за всичко е това, от което всички се нуждаят в момента. Неправилната комуникация за нашите чувства и емоции, без значение какви са те (или дали някой би ги сортирал, като „правилни“ и „грешни“) и липсата на водене на каквато и да е такава, е коренът на човешкото разединение.

И как да се справим с него?

Може би не бихме могли да кажем всичко на всеки. И това не би било правилно. Именно в основата на добрата комуникация стои не способността да говорим дълго, изразително и с изправен гръб – в основите на правилното комуникиране стои именно „разчитането“  на всичко онова, което човекът отсреща ни казва без думи. Ние от своя страна можем да приемем тези знаци, като развиваме добро чувство за интуиция и останем верни на инстинкта си за комуникиране. Точно така – инстинкт. Има го във всеки. Броят на думите в речника ни и езиковата ни култура не биха имали толкова голямо значение, ако зад тях стои намерението да бъдем истински хора – усещащи, говорещи, горящи и чувстващи – хора, които „задават неудобните въпроси“ първо към себе си.

Може би разговорите няма да помогнат на всички, защото винаги има изключения. Но с думите ние можем да поставим правилните граници, а с правилните граници градим доверие, уважение, лоялност и приемане, а най-хубавата част е: научаваме се да слушаме и да изслушваме (за да разберем, а не непременно за да отговорим). Именно способността ни да слушаме и да усещаме думите, които идват отсреща е най-важният компонент на качествената комуникация.

„Един човек може да те срещне единствено толкова дълбоко, колкото е срещнал себе си.“ – Мат Кан

Ето това е частта, която сме изгубили. Сега вече разбираме защо миналото ни помага да си я върнем още по-силна и можеща от преди.

L’EUROPEO носи онова усещане, че нещо което сме изгубили отдавна вече ни е върнато и че да се чувстваме неразбрани в 21-ви век, докато търсим убежище в друго време, в чуждите истории, думи и тишина е знак, че се променяме. L’EUROPEO става нашият огън и по един скрит начин ни кара да искаме да разкажем нашата история, с  надеждата, че някой, някъде ще чуе, ще разбере и тогава и ние ще можем.

Текст: Цветина Рангелова