Диви ягоди

Докато слънцето топлеше тревите по земята, хладният вятър успокояваше всичко наоколо и двете се редуваха, като в танц. Тя затова обичаше гората – заради всички важни неща, които се случваха в нея и никой никога нямаше да може да ги види. Както лятото се случваше, както хладния бриз.

Щом приключиха обяда си, решиха да се разходят. Първо обаче трябваше да слязат от хълма, където някога баба, съвсем сама, с подръчни материали, бе направила своята къща.

Тревата бе висока, зелена и пълна с живот. Лесно се виждаше пътят, по който някой вече бе преминал – там трева вече не растеше. Повървяха за кратко и стигнаха гората. Тогава у нея се появи следната мисъл:
„Да, природата си е свършила работата!“ Дърветата ѝ се струваха по-стари от баба ѝ и от живота, сам по себе си – толкова бяха големи. Всъщност тази горска пътека някога е била използвана, като “официалния път до съседното село”. От него вече нямаше и следа, защото щом природата говори, всичко се подчинява. Сега беше диво. Зелено. Сенчесто. Сянката и високите дървета я караха да забрави, че е лято и да си мисли, че е ранна пролет, но на нея това и харесваше най-много – гората беше непредсказуема, а в това тя намираше смисъла на живота. Тя беше само на седем.

Щом прекрачиха „прага“ на гората започнаха да говорят за всички видове гъби, буболечки, за почвата и докато прескачаха от тема в тема, взеха решението да потърсят диви ягоди.
Тя се отдели от колективното търсене, защото искаше да открие сама ягодите, но колкото повече търсеше, толкова повече имаше усещането, че се отдалечава от целта и точно преди да се откаже, чу майка си как казва:
„Ето ви!“

И те бяха там, под собствената си сянка, малки и особено тъмно червени, а вкусът им бе неповторим, сякаш никога преди не беше опитвала ягоди.
Може би ги хареса толкова много, защото ги наричаха „диви“, а всичко, на което му казваха „диво“, будеше у нея едно странно чувство за принадлежност. Макар че беше само на седем.

След разходката се върнаха в къщата на баба на върха на онзи зелен хълм, а тя бе най-щастливото момиче в цялата гора.

Текст: Цветина Рангелова; Снимки: Милена Радева